Един доброволец разказва за изграждането на Арт център в Родопите

Ростислава Георгиева 04.05.2015 0
Един доброволец разказва за изграждането на Арт център в Родопите

Били ли сте някога доброволци? Добро-Волец – да се стремиш към доброто и да вложиш волята си за реализирането му. За една част от вас това навярно е честа практика и вече сами сте си отговорили на въпроса, какво ви носи това. За други пък вероятно работата без финансова изгода по време на хронична икономическа криза звучи, меко казано, несериозно.

Къщата, която ще служи за реализиране на ателиетата в Арт центъра

Снимка: Ростислава Георгиева за Dobrinovini.com

Истината е, че при първите си стъпки в доброволчеството, всеки един вярва в това, че подпомага дадена идея, кауза, събитие или група от хора да се развият в една по-успешна посока. Доброволецът обиква мисълта, че той е важен, нужен и че помага за случващото се. Това му носи чувство за удовлетвореност и допълва смисъла на съществуването му. Но ако извървите дори само половината от пътя на един доброволец, ще осъзнаете истински ценното. А именно не толкова какво си направил ти, за да се случи нещо, а как случващото се те е променило, обогатило и научило на нещо ново.

Киселчово е малко родопско селце, което мнозина биха определили като поредното обезлюдяващо, трудно достъпно по черни криволичещи пътеки, със силно ограничена възможност за телефонна и интернет комуникация. Но зад привидната очевидност, Киселчово носи неподправените дух и енергия, които в големите градове не можеш да почувстваш. Имах щастието и късмета да попадна в първия доброволчески лагер за изграждането на Арт център в родопското селце. Зараждането на идеята за модерно отшелничество довежда писателката Мона Чобан от Париж в Родопите – утопия за мнозина – тишина и уединение сред красотата на природата. Вместо крайна цел родопската магия обаче става катализатор за идеята и, която скоро се развива като Арт център, който да съхрани и популяризира културата, традициите и занаятите ни. Прекрасната идея, съчетана с красивото местенце, накара всеки доброволец в даден момент да признае – явно пред всички или скрито, само пред себе си – че съпреживява каузата като своя. И всеки един донесе частица от себе си и си тръгна с частица от Родопите в сърцето си.

Изграждане на тавана в кухнята със състарени дъски.

Снимка: Ростислава Георгиева за Dobrinovini.com

Десет дни откъснати от цивилизацията, ставане сутрин, работа цял ден, звучеше като голям залък, който не е за всяка уста. Но в момента, в който пристигнах – чистият въздух, хълмовете, залезите, отрупаното със звезди небе – все едно се бях озовала в друг свят, в друго време. Всеки ден беше предизвикателство и приключение – да се научиш как се импрегнират дървени дъски с калиев перманганат, първи опит за декупаж, да мажеш с ръце старите каменни стени с импровизирана мазилка от лепило за топлоизолация, да бъдеш част от жива верига за пренасяне на големите и тежки тикли – най-добрата екипна работа. А когато на другия ден видиш майстора, който реди тиклите (каменните плочи) на покрива, как прави най-вкусните мекици за закуска – не знаеш буден ли си или още спиш. Изобщо сетивата ти преживяват една съвсем друга реалност – зеленчуците от градината, прясно заквасеното мляко, домашното сирене и маслото, което се топи в устата ти. 

Всъщност не бяхме съвсем откъснати от света, тъй като се разхождахме до една полянка (която символично нарекохме „Горни обхват“), за да говорим по телефона след обяд. Но едва след като се качиш на полянката и поприказваш две-три минути, осъзнаваш, че не заради обхвата си там. Там си, за да полегнеш на земята и да усетиш как стръкчетата трева, гъделичкат ръцете ти, да се заслушаш как жуженето на пчелите се носи по вятъра, да почувстваш слънцето по лицето си и да дишаш… да дишаш като новородено с пълни дробове, защото въздухът не е онзи, пълният с бензинови изпарения и тежки въздишки, който досега си дишал в града. В този момент разбираш, че ти не си мениджър, нито пък изпълнителен персонал или някакво си звено във фирма – ти си стръкче трева, галено от вятърът и си вятърът, който носи жуженето на пчелите, и си пчела, която се храни от слънчевия цвят на глухарчето…

Доброволци отделят дървения материал от дървата за камината.

Снимка: Ростислава Георгиева за Dobrinovini.com

А най-прекрасните моменти се случват вечер – когато всички седнем около масата, хапнем и започнем да си разказваме: кой си, какъв си, какъв е твоят път; за различията, които ни правят ценни индивидуалности и общите черти, които ни обединяват в едно цяло. Да слушаш хората около теб, но така че да ги чуваш, да ги разбираш и съпреживяваш – комуникацията, която сме изгубили в сивото си ежедневие. Човек от малък обича да слуша истории, закърмен е с приказки. Като историята на местната баба Милка, която пази агънцата си, докато пасат трева… и в джоба на якето си винаги носи пиратки, за да плаши вълците. Тези вечери аз мислено пътувах с всеки – по гори и чукари, из непознати страни и дори на чужди континенти; срещах се с вдъхновенията им и се вдъхновявах от светоусещанията им… Пораснах или пък се пробудих от пролетен сън, а може би се раззелених под лъчите на родопското слънце.

В края на историята ми за доброволческия лагер в Киселчово, както в края на работния ден там, седя (мислено) пред камината с чаша вино, заслушана в пукащите дърва и се чудя: Киселчово – истина ли бе или сън?

Хареса ли Ви тази новина? Моля подкрепете сайта Добри новини, като направите дарение тук. Всяко ваше дарение помага този сайт да остане независим и да става все по-добър. Благодарим Ви!

Един доброволец разказва за изграждането на Арт център в Родопите
4.93 от 14 гласа

Напиши коментар »

споделиха